От няколко дни ми се върти в главата да обобщя впечатленията си от София Филм Фест, където бях доброволец и получих възможността да гледам около 25 филма в рамките на 10-тина дни. Впечатления, не свързани със самия фестивал, а по-скоро с филмите и темите, които третират. Прожекциите, на които присъствах сякаш имаха една обща нишка. Донякъде е нормално, защото всички са правени през миналата година-година и половина и по някакъв начин отразяват духът на времето. Неочаквано, силна мотивация, все пак да напиша нещо, получих от едно съвсем реално, но почти филмово събитие – несъстоялият се банков обир в Сливен от последните часове. Ако не сте запознати със случая той е представен цялостно и хронологияно ТУК.
Какво е общото между двете? Това ще се запитате! Отговарям!
В много от филмите на СФФ присъстваше темата за разрушената социална среда. За социалните девиации и техните психологически подбуди. Така например семейството, беше представено разрушено, разкъсано, невъзможно (Бютифул, Аврора, Ако искам да свиря, аз свиря, Субмарино, Най-красивото нещо, Кърлинг, Подслон). Липсата на майката, отсъствието на семейна хармония пораждат в съзнанието на детето психологически лабиринт, в който то се лута цял живот и чиито изход често е действие, което наричаме асоциално. (Ако искам да свиря, аз свиря, Майки, Най-красивото нещо). Филмите, които изброих носят ясното усещане, че обществото ни има тежки проблеми, свързани с намирането на общи корени между отделните индивиди, липсата на балансирано и спокойно обществено семейство. В „Бютифул” дори се загатва как социумът бавно умира от тумор, който сам подхранва с лицемерие в отношението към емигрантите, замърсяването на околната среда и по детски неконтролеруема консумация (още: Пластмасова планета).
Така персонажите във филмите изпитват дълбока травма, отчаяна самота, изолация. Намират се в дисонанс с представите за нормално и красиво. Като резултат те убиват, нараняват, друсат се, пият ( Аврора, Субмарино, Майки, За хората и Боговете, Още една година). На фона на всичко това медиите бълват забавни предавания, реклами, шоу игри, зрелища, които притъпяват съзнанието за криза и представят проблемите като постоянно подновяващ се сериал.
Е, ето я и връзката с това, което се случи в Сливен. От информацията, която даде психологът за похитителя става ясно, че обирджията е дете изоставено от биологичните си родители, а приемното си семейство е загубил, наскоро. Това го оставя сам, отделен, несвързан. „Стефан(похитителятаб.а.) не е пристъпник”- това е мнението на психолога, а и всъщност той няма полицейско досие. Приятелите му не могат да повярват на това, че той се е замесил в подобна история, описват го като коректен, добър и справедлив. Ето колко тънка е границата между въоръжения нападател, грабител, потенциален убиец и човекът, който привидно се вписва в обществото и играе социалните си роли. Разлика тънка, колкото черната маска на лицето му………….. А медиите? (ще пропусна да ги коментирам, но само може да си направите мнение като обърнете внимание на въпросите на Ани Цолова :)
Доста песимистично, ще си помислите вие! И сте прави! Доста тягостна статия се получи. Но тези проблеми съществуват, те рушат обществото ни и ако си заравяме главата в пясъка(телевизора), а ръцете вместо да галят децата галят дистанционното то ставаме съучастници. Отиваме към страх, безпокойство, самота…..
Ако сте прочели това до края, не забравяйте, че идва пролет и имате прекрасната възможност да общуват с приятелите си на открито, на живо, директно, да се видим на по бира в парка?
Няма коментари:
Публикуване на коментар